Всяка кампания, рекламирана по националните телевизии, предизвикваше отзвук и у малката общност, населяваща двадесетте апартамента в блок 104 на жк „ Бъдеще“. В тях живееха около петдесет човека на различна възраст, представлявайки доста точна социологическа извадка. Пенсионери, държавни служители, дребни предприемачи, безработни, малки деца, ученици, студенти и даже няколко наистина работещи във фирми, които плащаха само на тези, които работеха къртовски по шест дни в седмицата.

     Тая пъстра общност ту събираше пластмасови капачки, за да помогне на болно детенце, ту по някой лев от домакинство, за да се освежи входа с боя, дограма или някаква сгода за всички. Мълвата казва, че не всички даваха с кеф, ама Кольо домоуправителят беше доста напорист и авторитарен и  нямаше как да му откажат. Подполковник от армията. Началник щаб.

   Тази година кампанията „Да изчистим България за един ден“ се падна в ден, в който Кольо не само че не беше в града, ами даже не беше и в страната. Така се случи, че излязоха с жена му в отпуск и заминаха на късно море с „Ол инклузив“. Време- мечта, хотел- приказка, море- тепсия, пясък- да вариш  кафе в джезве. Какво по-хубаво. Но...Кольо не беше с чиста съвест пред себе си, защото почистването на района около блока винаги ставаше по негово настояване и под негово ръководство. А тази година...Как да се справи с тази ситуация...

     И тогава му хрумна да повери тая задача на някого от съседите. Всички бяха мърморковци, но бяха склонни да участват за общото добро. Прехвърли в главата си всички „за“ и „против“ за всеки един от съседите и накрая се спря на Гошо. Той беше грейдерист в една строителна фирма и по традиция го наричаха така, както всеки грейдерист-Гущера. Едър и як мъж на около четиридесет и пет години, баща на двама сина, които работеха в строителството в чужбина. Той живееше само с жена си, която беше счетоводителка в същата фирма.

     Гошо не беше от тези, които дават инициативи за едно или за друго, ама когато се появеше съобщение на таблото до асансьора, че ще се прави нещо, винаги участваше, като вършеше работа за трима. Як мъж, мъж на място. Не го беше виждал пиян, макар че  и той като всички от блока наесен  купуваше грозде, пълнеше бъчвата и правеше вино за зимните месеци. По ресторанти не ходеше, защото не му беше в природата, а и с тая професия и тия мазолести и издрани ръце само за вечери на бели покривки беше.

      Та Кольо му звънна и с две изречения му нарисува схемата на организацията на едно такова мероприятие. А Гошо го изненада, като му каза:

-          Началник, смятай го за свършено!

      След което затвори телефона.

      Реално теренът за чистене не беше голям и нямаше да отнеме много време, ако се включеха десетина души. Обичайните десетина. Гошо не очакваше да дойдат всички, но и пет да дойдеха, пак щяха да изчистят за един час.

   Всъщност онова, което трябваше да се изчисти, беше районът около кочинката.

   Кочинката беше една импровизирана беседка, изникнала от нищото малко по малко с подръчни средства и труд на няколко комшии. Идеята беше да има къде да посядат бабите пред блока, когато пече силно слънце или вали дъжд, а не им се седи у дома. А у дома не им се седеше, защото всички бяха вдовици и нямаше с кого две думи да си кажат.

      Та тази беседка с рамка от винкел и тръби, скована от дъски от стари палети и ламперия, покрита с ламарина от стари варели за нафта/ кой вече се грее на нафтови печки ?/ и обзаведена с маса и две дълги пейки, имаше това предназначение. С годините обаче местенцето се оказа привлекателно и за други възрастови групи. Майките с малките деца си харесаха беседката, за да има къде да седят и да пият кафе с цигара, докато малчуганите им си играят на улицата с каквото имат-колела, топки, камиончета. Децата си играеха, майките си пафкаха цигарките и прекарваха часове пред блока на сладки приказки. Бабите седяха в края на едната пейка до едно време, а после съвсем спряха да идват там, защото взеха да ги гледат накриво и да им казват директно, че това е за младите, а не за кукумявки като тях. А - и да си гледат сериалите, а не да поdслушват какво си говорят другите.

     Бабите се оттеглиха на една пейчица пред един друг блок, ама там беше ветровито, тъмно и нямаше навес. С всеки изминал ден ги виждахме все по-рядко пред блока.

     Майките се разположиха в беседката, децата ревяха наоколо с цели гърла за щяло и нещяло и макар на сто метра да имаше нова детска площадка, никой и не помисляше да отиде там. Там нямаше такива условия за кафе, цигарка и лафче точно пред блока.

    Мъжете на тези млади жени също откриха благините на беседката и я адаптираха за свои нужди. Вечер пускаха един кабел от втория етаж, слагаха един телевизор и гледаха мач след мач. Мач не се гледа на сухо и затова си купуваха по една каса бира и я охлаждаха в стар хладилник, който един от съседите имаше в гаража си. А половин час преди мача се палеше и една скара и наоколо замирисваше на барбекю по английски или на истинска скара-бира по нашенски. Дечурлигата изяждаха по едно кебапче с хляб и ангажиментът на майките да ги нахранят беше изпълнен. Жените бира не пият, ама ядяха слънчоглед като папагали и всичко наоколо почерняваше от люспите, които те плюеха направо на земята. Имаха си един кашон, в който събираха чашките от кафе, опаковките от сладкиши и пластмасовите бутилки от сокчета и вода. Понякога и някой памперс на зорлия малчуган.
   В началото сменяха кашона всяка сутрин.

   После през ден. А след няколко месеца... някой от мъжете казваше:

-Баси и кочината! Тия жени няма ли да изчистят малко?

След което някой мъж изхвърляше боклука и всичко продължаваше по старому.

Вътре в беседката беше наистина като в кочина. Периодично и мъжете се напиваха като прасета и викаха цигански музиканти да им погалят егото. Махалата будуваше до след полунощ.

А мръсотията ставаше част от лицето на блока. Циганките от чистотата минаваха с метли под мишниците и даже и не се спираха. Когато Кольо им се скара един ден, те му казаха:

-Бате, ама таков мръсен блок нема у градо!

 И си продължиха.

      Кольо опитваше да говори с тези няколко млади семейства поотделно и поотделно те се съгласяваха, че не е хубаво да е мръсно. Но заедно с другите, час – два по-късно забравяха за разговора и си я караха лежерно, без да се притесняват от натрупваната нечистотия.

     После някой донесе дебел найлон и се спуснаха стени срещу вятъра и ...очите на съседите.

     Така беседката се превърна в нещо като онези барачки от базара за Коледа, в които се пиеше вино и бира и цвърчаха скарите с месо и кюфтета. Народът ги наричаше шеговито „кочинки“, защото в добро настроение всеки ставаше равен на другите и освинването беше почти задължително.

      Оказа се, че кочинката не успяваше да побере всички желаещи за купон и поради това се наложи разделение. Мъжете си поркаха вътре, гледайки поредния мач, един от тях наглеждаше скарата, която опушваше всичко на двадесет метра наоколо, а жените се оттеглиха на бордюрите.

  Стана като в някой от онези нехубави квартали с бежанци в Германия, в които на полов признак разделението е водещ фактор в обществените отношения. Чистотата също се изравни с тяхната. Навсякъде се търкаляха фасове, люспи от семки, смачкани кутии от цигари с или без бандерол. Празните кенчета от бира дрънкаха по улицата, ритани от децата. Преминаващите по улицата шофьори получаваха хорови псувни, защото „Не виждат ли, че тук играят деца!“ и „Защо, мамка ви, минавате оттук?“

   Един отракан шофьор на такси изяде и два шамара. Удари го полицаят от съседния вход.

     Постепенно уличката стана популярна в града. Когато някоя съседка си поръчваше такси по телефона, тя даваше като ориентир „кочинката“, а диспечерката я молеше да чака на ъгъла, защото шофьорите не искат да минават оттам.

    Ето такъв стана районът пред блока и Гошо трябваше да се опита да организира някакво почистване. Или да се справи сам.

     Това, което направи, беше да помоли жена си да изпринти една обява-покана, каквито слагаше винаги Кольо. Още вечерта я закачи на таблото с обяви и сметна, че хората са уведомени и в събота сутринта нещата ще се случат по един или друг начин. Време имаше. Беше още вторник.

   В събота в девет и половина Гошо отвори широко вратата на гаража си. Извади от ъгъла две лопати, мотичка, гребло и метлата, с която си метеше гаража. Два стари чувала, останали от купуването на грозде от пазара, допълваха картинката. Имаше всичко. Оставаше към десет часа да слязат още пет-шест човека и за има-няма час щяха да почистят всичко.

    В следващите почти петдесет минути от входа излязоха поне половината съседи и поеха с колите си или пеша на съботен пазар. Поглеждаха към него, към инструментите и подминаваха. Само една комшийка се засмя нервно и каза:

-Е, Гошо, ти ще ни отсрамиш днес, явно...

И си поръча по телефона такси.

До десет и половина Гошо стоя пред блока. Сам. От няколко прозореца надникнаха съседки, изтупаха трохите от закуската на семействата си и отново се прибраха. Гошо се разнообразяваше, като извади моторна резачка Хускварна и един флекс за рязане на метал и ги почисти от праха. Сложи ги до вратата, до тях сложи и един кабел, с който услужваше понякога на съседите, които искаха „ток“, за да си срещат дървата за зимата пред блока.

        Точно в десет и половина Гошо прибра инвентара, заключи гаража и тръгна по улицата към кръстовището.

Съботната сутрин продължаваше да бъде тиха и пуста. И без Гошо пред блока вече нямаше никой. Нямаше да се чисти България днес. Поне тая малка част от нея.

     Неочаквано след половин час пред блока се чу глъчка и спряха две каруци, в които се возеха две семейства цигани. А в едната седеше и Гошо.

   -Тука ли е, бате?-попита единият мъж, а Гошо кимна с глава и каза:

   -Сега почваме, само да отворя.

      И отвори гаража си.

     Опъна кабела, включи го в контакта, а в другия край включи флекса, след което пристъпи към кочинката и след миг наоколо се разлетяха искри от рязане на метал. За пет минути той сряза винкелите и тръбите, които крепяха бараката и пейките, а за още пет минути изравни с плочките стърчащите железа, за да не се нарани някой от тях.

    После прибра флекса, извади „Хуската“ и я запали. С точни движения разряза дъските и гредичките на еднометрови парчета. Загаси машината и я прибра в гаража.

       Циганите започнаха да товарят в едната каруца винкела и ламарините, а в другата дъските.

За няколко минути събраха всичко.

     През това време циганките гледаха отстрани и чакаха. След събирането на отломките те грабнаха по една метла и започнаха сръчно да смитат всичко пред блока. Трески, кутии от цигари, кенчета от бира и фасове.

      Събираха ги на купчинки. После отидоха при Гошо, взеха чувалите и ги напълниха с боклуците. Точно в дванадесет часа се качиха на каруците, махнаха за довиждане и потеглиха към махалата.

      На улицата остана само Гошо.

     По  прозорците на апартаментите имаше десетина глави на изненадани от шума и случващото се пред очите им съседки и съседи.

    И тишина.

    По едно време един от купонджиите, който едва сега беше сколасал да се събуди, се провикна отгоре:

-А бе, Гущер, що направи бе?

    Той караше самосвал в бетоновия център и също минаваше за мъжкар, та си позволяваше да се обръща към Гошо на прякор.

    Гошо го погледна, погледна и към чистата площадка пред блока, към изметения тротоар и улица и каза с дебелия си глас:

-Що направих ли? Е, па, изчистих от боклуците. А ако пак насерете наоколо, че ви изчистим от блока и вас. За един ден!