Денят – 25.07.2009.
Часът – 8,00, събудила съм се преди час, пия кафе и се смея сама – днес е ден на пълно щастие, защото започва седмицата, в която ще правя това, което най- много обичам, и то- с човека, когото обичам най-много!!!
Иначе казано, днес заминавам на екскурзия със съпруга си. И то не на каква да е екскурзия, а на тази, за която си мечтая от месец насам – моторджийско пътуване из Европа – вярно, близката до нас Европа, но това е само началото.
Решихме го случайно, една сутрин докато гледахме телевизия си казахме „А защо по дяволите да не отскочим до Чехия , така и така имаме време...”. Наистина, точно три часа по-късно плановете се бяха променили, а в крайна точка на дестинацията ни се превърна град Гьор в Унгария, но вече беше все ено – важното е, че бяхме решили. Следващите няколко дни се занимавахме с избор на хотели и резервации и ето че, без да се усетим, заветния ден дойде.
След бързото кафе и последните подробности мятам якето, слагам каската и сядам на мотора зад половинката. Тръгваме към Видин, оттам на ферибота и в Калафат, Румъния. Първата ни нощувка ще е в Турну- Северин, град на Дунава, на 80 км. от Калафат.
Напускаме София, все още е твърде рано, но в „Хаджи Димитър” ставаме свидетели на първата катастрофа за деня – разсеян шофьор удря колегата си отзад, а докато чакаме на светофара наблюдавам как и двамата излизат псуващи от колите си. Чудя се защо ли се ядосват – нищо им няма, даже на ламарините... Няма да си развалям настроението с тях...
Пием по кафе в Монтана, часът е към 10:30 и сервитьорката е нацупена. Ние се смеем. Не може да не се смееш, когато знаеш, че предстои дъъъълга отпуска. Вярно, накрая като се обърнеш ти се струва все едно е минал само миг... Но, както казваше Скарлет О’Хара – „Ще мисля за това утре...”
Продължениото до Видин не е толкова интересно – малко магистрала, малко граница и, ето ни на Дунава. Тази година, за разлика от предишните, реката е красива и пълноводна. Докато чакаме на бетонния плац, казвам мислено сбогом на България за една седмица и гласно „Благодаря и довиждане” на граничаря, който дори напусна климатизираната си кабинка в 40 – градусовата жега, за да ми се скара, че снимам... Мисля, че нормалното ми отношение го потресе, защото поклати глава и се прибра обратно...А може и просто да му е било горещо, както и на нас.
Пристига ферибота и се натоварваме на него. Добре, че не е „Припят – 1” – този който стоеше закотвен точно срещу нас. Някакси името навява безнадеждност, не мислите ли? Въпреки, че е оцелял близо 30 години. Или, може би поради това?
Освен нас другите ентусиасти с мотори бяха двама французи – мъж и жена, с много страни модифицирани модели с кош, в които возеха общо четирите си деца.
Последващият половин час беше ужасно горещ – аз „страдам” от образно мислене, дори прекалено образно, да си призная честно, а когато се сещам за това време, прекарано на ферибота, още ме побиват горещи тръпки. Под теб – ламарина. Над теб – ламарина. Около теб – тирове – с включен двигател, разбира се, за да се охлаждат с климатиците си. На шестата минута ми идеше да цамбурна в Дунава. „Момчетата, който са с мен нали са кавалери”- мислех си аз – „Все ще ме изчакат някой – друг час да доплувам до румънско.”
След още 25 минути по часовник живата стока се разтовари на рампата в Калафат. Любезен митничар ни погледна документите, пожела ни приятен път и ни изпрати по живо- по здраво с думите „Have fun”. И всъщност същинското пътуване започна тук – в граничния Калафат, за който никой от нас не знаеше нищичко. Дори не знаехме накъде да тръгнем. Да са живи и здрави изобретателите на GPS – а.
Преди много години бях в Румъния – на „екскурзия” с мама и тате. Оттогава не страдам от камъни в бъбреците. А татко ми все се бъзикаше, че кризата за бира в България от началото на 90-те била, защото сме изнасяли капачкте за Румъния да си правят пица в тях.
Изобщо, ако сте чували поне един от вицовете за Румъния, които се разказваха до скоро – НЕ ИМ ВЯРВАЙТЕ!
За разлика от нашите надупчени и без маркировка ”Автомобилни пътища” (първокласните имам предвид ), между Калафат и Турну – Северин асфалта все едно беше извирал от земята.
Вярно, когато бях в Букурещ, за да си взема визата за Пакистан, бях впечатлена от чистотата и подредеността, от това, че румънците за 10-ина години си бяха реставрирали столицата, която аз помнех като леко сивеещо гето, но все пак – столица е това, трябва си...
И така – перфектен път, нова маркировка и знаци, а и отиваме в правилната посока. След няколко часа бяхме в Турну – Северин. Това, което ще запомня – малките, тенсни улички, на които едва се разминаваха две коли и огромната атомна централа на входа на града.
Иначе – представете си нашия Козлодуй, ако сте ходили наскоро в него. Представихте ли си го – циганския пазар в събота, разбития път през града и отдалечеността на АЕЦ-а? Добре, а сега напълно го забравете!
Града е доста голям и всяка една улица е старателно почистена. Има цветя – навсякъде и всякакви. Има хора – разхождат се в парка, отиват или се връщат от работа... И са усмихнати...
Всички къщи са на ниско строителство – до 3 етажа и така града изглежда още по- привлекателен – всички забележителности се виждат отдалеч.
Нощувахме в пансион. Малък – с 15-ина стаи, много добре подреден, с изключително любезен персонал. Ако някога отидете там –горещо ви препоръчвам „Hostel Tropical Drobeta – Turnu Severin” . Хората, които го стопанисват са симпатични, закуската е чудесна и има страхотна щумоизолация. Последното го разбрахме, защото ресторантчето на хотела имаше „скромна” сватбичка – около 100 човека. Цялата музика обаче се премести вътре към 23:00ч., защото все пак и гостите на хотела трябваше да спят. Веселбата продължаваше все още към 3 ч. през нощта, когато се събудих да си взема вода, но всичко беше много по-тихо.
Сега за Турну – Севеврин – неслучайно го сравних с Козлодуй – там също има атомна централа. Но освен това има и огромен театър, поддържан парк и водна кула – „ Castelur de Apa” - замъка на водата. Открита е през 1914г. и е построена на едно от главните кръгови движения на града. Паркът в Турну – северин не е голям, но пък е много красив. Мисля, че града е построен по времето на император Траян, затова и все още има негов бюст в парка, но не мога да се подпиша под това с пълна сигурност.
По това време на годината целият град е като картичка. Много е жалко, че където и да отидеш, трябва рано или късно да си тръгнеш оттам, че никъде не можеш да останеш за една малка вечност, поне... Тръгваме от Дробета по пътя за Сегед, Унгария. Минахме през Тимишоара и Арад – големи градове, от които видяхме твърде малко. Но и малкото, което видяхме беше красивo.
Castelur De Apa - Замъка на водата
Къща в Турну - северин
Началното училище
Гарата
Строеж на нова катедрала
Центъра на града
Синагога
Театърът сега
Тук ще си позволя едно малко сравнение - вижте същия този театър преди 5 години...
"Железни Врата" - шлюзовете на Дунав
Отсреща е Сърбия
Румънска къща
Село...
...и околностите му
Тимишоара
Кръгово движение - пак в Тимишоара
Селска църква
И село, създадено само за да обслужва църквата.
Арад - близо до границата с Унгария
Тук, в Арад, казахме сбогом, засега, на Румъния. ще се върнем пак след 8 дни, но най - вероятно не оттук. Преминаваме границата малко след Арад и сме в Унгария.
Но, за Сегед и Гъор в Унгария ще разказвам следващият път. Засега - толкова.
геноцидът и холокостът над българите
геноцидът и холокостът над българите
29.05.2010 13:54
