Тази година имах рядката възможност да посетя много държави – близки и далечни, но тази, която ми направи най-голямото впечатление беше Пакистан.Бях там в края на месец Май, когато температурата беше все още прилична – стигаше „само” до 52о С,но беше все още сухо, затова и жегата не убиваше.
Пакистан е малко позната, да не кажа непозната за българите дестинация, а на мен ми се отдаде и шанс да я видя не само като човек, отишъл прави бизнес с местни компании, а и като турист, защото домакините ми се постараха да ми покажат колкото се може повече за малкото време, което имах. Точно за тази част искам да ви разкажа.
Пакистан – образи и цветове.
Малко информация за страната – Пакистан е сравнително млада държава, обособена като самостоятелна през 1947г. Преди това е била колония на Английската империя, на което се дължи и това, чв всички говорят английски почти толкова добре, колкото и урду (местното арабско наречие) и фарси. До1956 Пакистан остава доминьон на британската империя , но се опитва да се отдели от тогавашен Индустан, което води до доста масивен местен конфликт, който продължава и до днешни дни, но в много по-малки мащаби, отколкото преди, разбира се. През 1971 избухва последната Индо-пакистанска война, която продължава до 1977г. Държавата е имала петима министър – председател след създаването си, най – известната от които е Беназир Бхуто, застреляна от атентатори през 2007г. Понастоящем министър- председател на страната е съпругът й.
Като изключим модерната държавна история, мястото на което Пакистан се намира има исторически забележителности, датиращи от 12-13 и 15-17в., включително и лятната резиденция на индийския раджа Шах Джахан в Лахор- Двореца на огледалата.
Националната валутa на Пакистан е рупията, а 100 рупии са приблизително 1 USD.
Лахор, Сиалкот, провинция Пънджаб, ден 1-ви.
След 18 –часов полет през Атина и Доха, моя милост благополучно акустира на летището в Лахор, Пакистан. И веднага се оплетох. На гишетата за паспортен контрол в нормалните държави има два надписа – за транзит и за влизане в самата държава. В Европа има и трети надпис – граждани на ЕС. А тук беше хаос- освен транзит и влизане имаше гишета за граждани на ОПЕК, граждани на ЕС, граждани на САЩ и „Жени или деца, пътуващи сами”. При положение, че се водя гражданка на ЕС, вярно, отскоро, а и че бях единствения бял човек, слязъл от самолета, аз смело тръгнах към съответното гише, държейки в ръка паспорта с визата и една карта, която ми бяха дали да попълня на борда на самолета, че през последните 6 месеца не съм пътувала в рискови държави – сиреч – понеже беше времето на свинския грип – че не съм болна.
Както си чаках на опашката за граждани на ЕС, състояща се всъщност от мен и един господин преди мен, любезна митническа служителка ме подкани да отида на гишето за жени или деца пътуващи сами. Не попитах защо- явно такъв им е реда. След надлежната сверка на личността ми с посочената на снимката в паспорта („Моля, застанете пред камерата.”, „Моля, завъртете се наляво”...и т.н.) очевидно бях преценена като надеждна и ми беше разрешено да продължа към вътрешната част на помещението, в което правеха проверката с металотърсач. След поредният чифт любезни женски очи( в Пакистан митничарките имат пагони, но носят тяхното традиционно облекло и бурката, характерна за мюсюлманските жени) бях допусната до помещението в което можех да си взема багажа. Минутка на облекчение, че най-накрая все пак ще изляза от летището и, може би с повече късмет ще стигна и до крайната точка на пътуването си. „Местоназначението” ми беше един град на около 200км. от Лахор- Сиалкот, където фирмата, за която работя има бизнес партньори.
Хората, които ме посрещнаха ме натовариха в колата си и потеглихме към Сиалкот. Първите ми впечатления от самия Пакистан бяха, че държавата е един огромен лунен пейзаж. Пътят, там където го има е съставен основно от равни количества червен пясък, пръст и дребни камъчета. Беше ми обяснено, че това е път, подготвен за ремонт, а че след около 50-60 км. ще сме на магистралата до Сиалкот. На магистралата обаче не намерих особена разлика.
Другото, което ми направи огромно впечатление е, че неща като пътни знаци и маркировка са неща, които се случват на другите. Предимството е на страната на този, който натиска по-силно клаксона и свети по-бързо с фаровете. Въпреки това катастрофи няма. Всички, които са по-бавни от теб се отдръпват нанякъде (често дори и в насрещното), за да ти направят път. За съжаление апаратчето ми е слабичко и не може да снима през нощта, затова снимките са от следващия ден, когато вече беше достатъчно светло.
Масовият градски транспорт
Пътят от Лахор до Сиалкот е около 3 часа с кола, часът беше 4,20 сутринта, а пътищата бяха пълни с коли. Пакистан не спи – това си помислих и, както се оказа по-късно, бях права.
В големите градове на Пакистан центъра на града е самостоятелна обособена зона с КПП поне на 2-3 места преди да влезеш в него, където военни те спират и проверяват документите ти. На нас ни се размина, защото аз все пак съм прекалено руса, за да мина за местна жителка, а чужденеца е на почит там. Само ни махнаха да продължим. Пакистанците наричат центъра на града „Canntonment” или “Cannt Area” – мястото, на което са съсредоточени всички казарми и военни общежития в града и, следователно е най-добре пазено и сигурно. Там се намират и повечето хотели и ресторанти, както и обществените паркове и места за забавление. С изключение на центъра, останалата част на градовете е ужасно запусната и бедна, мръсна, грозна и червеникаво-сива на цвят. Да имаш къща или фабрика в Cannt Area значи да си богат и другите хора да те гледат с почит и уважение.
КПП на влизане в центъра на Сиалкот
Хотелът отвън...
...и отвътре.
Персонала на хотела ме посрещна страхотно и през цялото време всички бяха невероятно любезни. Частният бизнес е доста застъпен там, повечето хотели, ресторанти, както и така-наречените фабрики, са частна собственост.
Хотела беше в самия център на Canntonment-а и, както ми казаха- най- сигурния в града. Разбира се, веднага ме „посъветваха” при никакви обстоятелства да не излизам от хотела сама или без кола с придружител. На вратата денонощно стоеше войник- охрана на хотела, който, независимо от лентата с патрони и рязаната двуцевка, която държеше, любезно отваряше вратата на всеки гост, който влизаше или излизаше от хотела.
Въпреки че имах срещи и с представители на други фирми освен тези, които ме посрещнаха, до моята стая имаха достъп само домакините ми. Основната религия в Пакистан е ислямът, затова главният ми домакин, който все още не беше женен обаче, нямаше право да остава насаме с мен, „защото би било възможно да засегне честта ми на омъжена жена”. Независимо от това, че Пакистанският Ислям не е от радикалните Ислямски практики – пакистанците са Сунити и, в много малко райони Суфити, правилата, наложени от религията се спазваха строго, затова винаги, когато ме водеха някъде, с нас имаше и трети човек.
След кратка дрямка – нещото, което не можах да направя в самолета, защото беше пълен с плачещи бебета - домакините ми дойдоха, за да ме заведат на обяд и след това да разгледам фабриката им.
Обяда беше в един от местните „тузарски ресторанти” в Сиалкот – “The Silver Spoon” – комбинация между местна и китайска кухня, която там е много популярна. В готвенето си пакистанците са наследили и доста от английските ястия, което обясняваше мнението им, че любимата храна на всеки европеец е “Fish and Chips”. Храната, от своя страна е много вкусна и в огромни количества, но аз установих едва там, че не обичам джинджифил. Тези хора го поднасят под всякаква форма – ориз с джинджифил, риба с джинджифил, телешко и пилешко с джинджифил, салата, поръсена с джинджифил...след такъв обяд човек е готов да умре, но да не вкуси нищо подобно до края на живота си!!!. Слава богу, че домакините ми все пак разбраха, че това не е храна за мен. Вярно, беше предпоследния ден, но пак е нещо. След като 3 дни си хапвал по малко, колкото да не обидиш хората, всяко ядене без тази подправка е добре дошло.
За фабриката няма да пиша – снимките са достатъчно красноречиви. Четири дни бях осъдена да се завирам на подобни места и да се възхищавам престорено на производство, което докато гледах имах чувството, че се връщам в 17 век. Но хората, които работеха там ми направиха огромно впечатление – нямаше един, който да се оплаква от работата си, мястото или продължителността на работния ден- те бяха доволни, че имат работа. Не можеш да обидиш такива хора с мнението, че работят на мизерно място...
В Пакистан един човек работи и цялото семейство яде – това ми каза домакина ми, след като веднъж се заговорихме за това защо аз, като жена работя изобщо...
Това беше ден първи в една страна, толкова различна от нашата. Там хората се забавляват вечер, като ходят на лунапарк или отиват на ресторант, ядат сладолед в магазинчета разположени на самата улица или отиват в общественита паркове, за да слушат музика заедно със семействата си.
Sindbad Palace-много кофти снимка на лунапарка в Сиалкот
Мъжете купуват на съпругите си гривни от „Нощни цветя”, които, след като се откъснат живеят само една нощ и изпълват въздуха с аромат.
Другите много популярни забавления са да отидеш в KFC, McDonald’s или Pizza Hut, която всъщност е срещу лунапарка в Сиалкот и се намира на най- оживената търговска улица на града, чиито магазини работят от 17 часа до 3-4 часа през нощта и можеш да си купиш каквото пожелаеш. Истинския живот в Пакистан започва след 11 часа вечерта – ми казаха, защото преди това е толкова горещо, че не можеш да излезеш навън.
Най – голямата забележителност на Сиалкот е часовниковата кула „Аллама Икбал”. Аллама Икбал е пакистански поет, философ и държавник, живял в началото на 20-ти век. Площада около кулата е и мястото за социални контакти и намиране на работа – там вечер се събират мъжете и младежите, които търсят работа. Попаднахме и на просещи деца, но не такива, които да ти досаждат до втръсване, докато им дадеш пари, а такива, които искаха да поработят за парите- опитаха се да измият стъклото на колата, но всъщност само го замазаха, но бяха толкова горди от себе си, когато им дадох 20 рупии и поисках да ги снимам...
ALLAMA IQBAL Clock tower- местната забележителност
Младите трудещи се
Пазара за работна ръка
Пакистан след този първи ден остави впечатлението за страна на контрастите – ужасното сиво-червено на улиците срещу прекрасните цветни носии “Shalvar Kamiz” на жените по улиците, недовършените отвън сгради срещу домовете на богатите семейства, чиито врати имаха златен обков, но пък дворовете им нямаха огради, пустите улици през деня, които вечре се изпълваха с живот, тичащи деца и разхождащи се жени, пълните с войници улици, които обаче изпълваха със зашеметяващо спокойствие, заради чувството, че наистина те пазят...
Краен квартал в Сиалкот
Училището е свършило :)
И е време за забавления. За мен тази снимка е страшна...
местните таксита
Женски носии
Това са контрастите на Пакистан, на един малък град, голям по население колкото България. За другите места ще разказвам следващият път, надявам се засега да ви е интересно.
П.С.: Извинявам се за ужасното качество на повечето от снимките- поради това, че не можех да излизам от колата, снимките са правени в движение и на принципа "Каквото стане".
П.П.С.: Очаквайте продължение.: )
23.11.2009 22:21
24.06.2010 13:21